Мария Атанасова – психолог, гещалт психотерапевт

„Всичко от което се нуждаеш е любов“ Бийтълс

Любовта е базисна човешка нужда, за да бъдем щастливи и удовлетворени в живота си. Заради любов са се водели войни, жертвани са животи, хора са разпъвани на кръст… Когато човек се чувства обичан, той е способен да разгърне потенциала си и да се развива по най- добрия за него начин. Ние копнеем да бъдем обичани безусловно, такива каквито сме –добри и лоши, гневни и спокойни,  грижовни и отдръпнати, „ в болест и в здраве, в бедност и в богатство“.

 

 

 

 

Първата любов, която получаваме, това е любовта на нашите родители или хората, които се грижат за нас. И колкото и безусловна да е тя, детето може да я усети по друг начин. Когато родителите му се сърдят, че се държи лошо, то ще се опитва да се държи добре за да получи любов. Когато му се внуши, че не трябва да се гневи и бъде порицавано, и наказвано затова, то ще потиска гнева си, за да задоволи нуждата си от любов. Изобщо ще се опитва да се държи по начина, по който другите искат от него за да се чувства обичано. Когато, въпреки това усеща, че любовта му е отказана,  е възможно да премине в друга крайност- да прави точно обратното на това, което се очаква от него. Може да започне да се държи агресивно, да спре да учи, да прекалява с алкохол и субстанции, да избере лоша компания и т.н. ( за да ги накаже, за да накаже себе си, заради това, че явно не е достатъчно добро за да получи любов). Без значение в коя посока, по този начин човек започва да се отказва, не приема, не обича част от своята личност.

Положението би могло да се влоши, когато  в другия значим социален кръг от ранните години-  училището, искат от теб да отговаряш на определени масови критерии за да си успешен и любим ученик. Това потвърждава вярването, че твоята уникалност не е ценна, че за да бъдеш оценен трябва да си това, което се изисква от теб.

Дори Божията безусловна любов е ограничена с десетте божи заповеди и това какво трябва, и не трябва да правим, чувстваме и мислим.

Така с течение на времето и в желанието си да получим любов, ние всъщност се дистанцираме от себе си, отказваме да опознаем в нас това, което си мислим или са ни казали, че ни пречи. По- късно в живота се случва така, че срещаме партньор или приятел, за чиято любов полагаме усилия, нагаждаме се или следваме стария си модел. Надяваме се този път да получим безусловна любов, защото-  ето аз се старая, правя жертви, опитвам се да съм човека, който другия иска, опитвам да задоволя всичките ѝ/му нужди. И дори и отсрещният човек да отвръща с любов, на някакво ниво ние оставаме неудовлетворени. На някакво ниво, всъщност ние усещаме, че човека обича образа, който ние сме създали за себе си, но не и реалния ни аз. И как би могъл при положение, че ние самите не се познаваме и обичаме.

От друга страна да бъдем искрени със себе си-  до колко нашата любов към другите е безусловна. Повечето от нас имат изградена представа за това какво се случва, когато срещнеш любовта. В много от случаите това е свързано със задоволяване на наши конкретни нужди (да се спася от самотата, да имам дете, уютен дом, да съм като всички, някой да се грижи за мен и т.н.) или вярвания, които имаме, с готов сценарий, който тя- любовта да следва.

А истинската, безусловната любов, просто Е. Тя не следва сценарии, разбива модели и представи. Не е изискваща и притежаваща. Не се интересува от ситуации, възможности и препятствия. Тя е безстрашна и прощаваща. Не поставя ограничения, вдъхновява и развива.

Това не означава, че ще спра да се ядосвам и да изпитвам негативни чувства. Това означава, че ще намеря сили да простя и да благодаря за това прекрасно чувство.

Когато, обаче нашите нужди, очаквания и вярвания не са посрещнати, ние сме изправени пред избор- да избера трудния път и да се боря да запазя любовта, или да избера лесния път и да избягам, като пробвам с нова любов. Отново и отново докато намеря идеалния партньор (приятел). Този, който ще ме обича безусловно (дори и аз да имам известни условия).

Така търсенето на любов се превръща в един безкраен маратон, при който ние се срещаме и само за миг се поглеждаме с хората до нас, бясно препускайки напред с надеждата, че някой наистина ще ни ще ни види, ще ни разпознае, ще ни спре. До момента в, който рухваме на финала, защото няма победители, защото пак сме сами и празни. Празни сме, защото любовта я няма вътре в нас.

Тогава как бихме могли да дадем нещо, което нямаме? Как бихме получили нещо, което не можем да разпознаем, какво е?

Всъщност търсенето на безусловната любов следва да започне в нас самите. Да започне, именно с търсенето, съгласяването и приемането на онези наши части, които така яростно сме опитвали да потиснем,  да отречем, да махнем от себе си в илюзорното преследване на любовта. Този процес може да е дълъг и болезнен, може да е изпълнен със съжаление, гняв, срам и тъга, но всъщност с всичко което сме, със силните и слабите си страни, разкриваме своята уникална неповторимост, която е достойна за любов. Когато се приемем и помирим със себе си, с това което е било и би могло да бъде, можем да си дадем любов, вместо осъждане; любов, вместо страх; любов вместо постоянно бягство от ситуациите, които се случват  тук и сега. Това далеч не означава да станем самодостатъчни си егоисти, защото нашето съществуване и израстване се случва, чрез връзката с другите.

Вероятно пак ще бъдем наранени, възможно е пак да ни отхвърлят, пак да се наложи да направим избор да си тръгнем, или да стоим. Когато се познаваме и обичаме и знаем от какво имаме нужда, този избор става осъзнат. Ние може да си тръгнем с любов, или да останем с любов, без очаквания другите да са перфектни, идеални, тъй като вече сме осъзнали и приели, че самите ние не сме такива. И е прекрасно да обичаш не само заради, но и въпреки всичко.

автор:  Мария Атанасова

Save

Save